Баба Марта бързала, мартенички вързала …
Ето ги, вече са по ръцете ни, закичени по дрехите, греят в бяло и червено за здраве и късмет. Мартенички. Българска отколешна традиция.
На едно щандче на тротоара до автобусната спирка има надпис “БЪЛГАРСКИ МАРТЕНИЦИ”. Някак странно ми стоят тези две думи в такава комбинация. Че каква е мартеницата, нали си е наша, никъде другаде я няма (уж, но да не се впускам е разсъждения колко е българска и колко многонационална, мен като дете са ме учили, че си е наша и аз ще се придържам към това положение), символ на България е и пр.?! Мартеницата съдържа “българска” в себе си, не е нужно да се пояснява, нали така?!
Е, да, ама великия китайски народ (нека винаги има работа за него и ориз!) може и прави всичко, включително и мартеници. И ето, че и за този наш, по- и най-нашенски символ се налага пояснение, че е български (т.е. направен в България).
